Home → Мото движение
Случайно дочух, че във Варна ще бъде открит мотобар на една Варненска улица, запазила някогашния си чар и атмосфера, пренасяща разхождащите се по нея в спокойствието на стария град, на ъгъла на ул. "Антим I" и "Бр. Шкорпил", в привличащата с красотата си и с издържания стил двуетажната сграда с купол,построена през 1899 г. от аптекаря Ради Русев по проект на арх. Лазаров.
Веднага реших да намина за да видя дали е истина и ако е, как се развиват нещата.
Около къщата наистина цареше суматоха. В помещението няколко типа къртеха мазилката до тухла, а други влизаха и излизаха, носейки материали.
Двама трима стояха пред бъдещия бар, държейки някакви чертежи в които леко зад гърба им видях проект на барплот на който в последствие щях да прекарам дълги и приятни вечери с много нови приятели. Разбрах ,че откриването на бара ще бъде съчетано с традиционното откриване на мото сезона във Варна. Всеки път ,минавайки покрай сградата наблюдавах развитието на ремонта и ето, че в един пролетен ден видях над вратата да поставят табела с надпис BigTwin , което означаваше ,че момента на откриване наближаваше.
И наистина това се случи. Денят на откриването беше топъл и слънчев. За първи път около новия бар се бяха събрали много мотори. Улица Братя Шкорпил тепърва щеше да усети присъствието на мотористите на града и то събрани на едно място.
Една част от тях се познаваха и се поздравяваха радостно след дългата зима в която рядко се бяха виждали, а други стояха настрани по единично или по двама трима и любопитно и плахо поглеждаха към останалите. В един момент се появи Свещеник и започна да освещава моторите и мотористите като ги поръсваше със светена вода и пожелаваше безаварийно каране. След това, вътре в бара , на барплота всички поставиха кръстчета или други талисмани, които Попът също освети.
Тогава за първи път разгледах бара от вътре. Мазилката наистина бе свалена до тухла и не бе измазано. В средата беше поставен подобен на мотописта барплот от масивно дъбово дърво заобиколен от столове от ковано желязо. За първи път там започна да се лее бира от новия лъскав кран. В последствие всичко това бе на фона на едно чопаризирано АВО поставено на високо в емпорията в дъното на бара, а стените постепенно щяха да се покриват със плакати, знамена, номера, моточасти донесени от кого ли не.
След освещаването всички в група се отправихме към с. Аксаково където на една поляна след селото се извършваше тайнството на откриване на мото сезона. В центъра на Аксаково колоната спря. Към нея се присъедини и групата от Аксаково и започнахме купона. Все още почти никой не осъзнаваше, че вече всички имаме място във Варна където да се върнем след откриването, да се срещнем със стари приятели, да създадем нови, да тръгваме по събори, да празнуваме и да тъжим, да се радваме и да скърбим, да се напиваме вечер и сутрин да изтрезняваме.
В началото всичко бе скромно. В бара се събираха почти само членове на Мотоклуб Братя на вятъра, с чието съдействие бе създаден бара, като лека по лека започнаха да пристигат и се присъединяват и други мотористи които се запознаваха по между си, както и със по старите .
Събора на къмпинг Луна през лятото на 2000 година бе началото на обединението на мотористите на град Варна, като ключово място в това обединение вече имаше Бара.
До този период във града бяха създавани и други мото барове. Първия, на ул. Отец Паисий, следващите на ул. Братя Миладинови, и на ул. 27 Юли, както и в к-с Възраждане. Всеки от тези барове имаше своето място в историята на мото живота на Варна но не и такова запомнящо се ,като на Биг Туин. Все повече мотористи и симпатизанти се бяха сприятелили и създали нови групи. Съществуващите до тогава Варненски мотоклубове Братя на вятъра и Диви Деца бяха обградени от нови хора, които със интерес слушаха разказите на по старите мотористи за началото на мотодвижението за създаване на съборите в България за това как са участвали в тях със стари самоделки, за героизма на преходите от по 200-300 км. завършващи със здрав запой и още по героичното завръщане у дома след множрдтво пътни ремонти.
Лятото на 2000г. бе белязано от многото маси пред бара, като в началото на вечерта масите бяха разделени и с всеки новопристигнал се привлачваше нов стол и постепенно масите се събираха една до друга докато не се оформеше една дълга маса в началото на която от към вратата на бара на здрав железен стол специално изнесен за него сядаше Чочо, култова фигура в Българското мото общество и не само, но за Чочо може да се разказва много и дълго. Около бара ,в непосредствена близост до масите се нареждаха моторите под погледите на гордите си собственици, както и за оценка от преминаващите покрай тях хора излезли на разходка, много от които не рядко се спираха, оглеждаха ги,а други отминаваха поглеждащи ги само с края на окото си за да не покажат открит интерес но си личеше, че и за тях това е зрелище. Наистина до тогава в града не можеха да се видят толкова много мотори събрани на едно място, а и в допълнение колоритните им собственици седнали около масите и разкъсващи нощната тишина с гръмкия си смях, подмятания към преминаващите момичета и откритата им оценка за тях. Миришеше на цъфнали липи , на горещи двигатели пукащи истивайки, чуваше се звън на халби пълни със стопляща се бира. Над масите се носеха кълба тютюнев дим в който се лутаха заблудени комари. По отсечката на ул. Антим I покрай бара преминаваха с пълна газ и ухилени до уши новопристигащи от някъде мотористи, които после с лек завой заставаха пред бара оставяха моторите и се пльосваха на подадения им услужливо стол. Други се мятаха на моторите и под погледите на всички със див рев на двигатели отпрашваха в неизвестна посока.
Приказките и вицовете продължаваха до късно, докато затвори бара. Пoследните останали посетители помагаха за прибиране на масите и столовете. Бара затихваше и заспиваше за малко до сутринта.
През 2001 година на събора в Ямбол малка група мотористи от Варна не принадлежаща към никакъв мотоклуб при здраво напиване с бира и водка комбинирани реши да обособи на място нов Варненски Мотоклуб Гъзовете, което предизвика малък скандал когато новата мотогрупа поиска от оркестъра поздрав за гъзовете от Варна. Членове на Диви деца наскачаха, като помислеха, че това е обида за всички Варненци но бяха успокоени от членовете на Варненски гъзове че става дума само за новосформирания неформален мотоклуб. Защо се нарекоха гъзовете ли? Ами, защото не бяха членове на никой клуб и се бяха появили от някъде си. Кои сме ние? Питаха се те и после сами си отговаряха. Ами, ние сме гъзовете от Варна. Така се нарекоха, сякаш на пук на гръмките имена на другите клубове в България. В началото само четирима подеха идеята но в последствие още много се присъединиха към новата мотогрупа, като всеки към титлата гъз носеше определящо го прилагателно като Дъртия гъз, Малкия гъз, Шумния гъз, Буталния гъз и други. Един от новите членове не беше съгласен с името на клуба като изтъкна че има достойнство но веднага бе кръстен Достойния гъз. Направиха се малки емблеми които членовете носеха с гордост на елеците и якетата си. Думата гъз не беше обидна за тях а напротив, беше като титла сваляща всякаква отговорност за поведението им. Следваха нощни карания, безпаметно вилнеене по заведения като влизането в кръчмите с мотор стана нещо обикновено и беше атракция особено за посетителите на бар Рико. Да запалиш гумаат на чопъра точно по средата на дансинга си бе напълно в реда на нещата и никой нямаше нищо против.
Назряваше идеята за регистриране на новия клуб. На всички допадаше факта че са събрани по свое собствено желание, не се плащаше членски внос, а събранията така досадни за другите клубове ставаха през ноща в бара или когато той затвореше продължаваха в някоя друга кръчма. Гъзовете не се изживяваха, като рокерска банда от американски филм. Те не се взимаха на сериозно и не имитираха нито Ангелите, нито Бандидос. Те бяха свободни хора. Те бяха Гъзовете. Но Чочо или както му викакаха младите бате Чочо имаше идея за създаване на нов Варненски клуб, който да обедини всички Варненски мотористи. Една вечер той ни сподели идеята си като ни помоли да помислим върху това дали да създаваме нов малък мотоклуб или да обединим усилията си за създаване на голям клуб, като продължение на вече съществуващия Братя на вятъра. В същност се съзаваха нови Братя на вятъра тъй като голяма част от старите му членове бяха доста възгордяли се и не искаха да имат вземане даване със новосъздадени мотористи. Част от тях даже бяха против използване на името, но Чочо държеше на това, като на английски името на клуба се изписваше Windfellows а не както на Братя на вятъра Brothers in the wind.
Събраха се членовете на Варненски Гъзове на чаша бира, помислиха, посъветваха се и решиха да влязат в новия клуб който Чочо основаваше. Това беше голямо предизвикателство, но и отговорност.
През април 2002 Windfellows беше учреден като привлече в редовете си много мотористи. Още от самото начало членовете бяха около 55. Към клуба се присъедини и Аксаковската мотогрупа начело с Таджика. Бяха направени нови нашивки които бяха раздадени на членовете. Имаше дискусия дали да се приемат жени, което бе прието, но предизвика отрицателна реакция у някои от членовете, които напуснаха клуба в знак на протест. Не беше лесно на Чочо, но той беше решил да направи нещо и го правеше. Бе решено да се организира мотосъбора на къмпинг Луна като освен организацията бе поета и охраната и пропускния режим. За първи път в историята на българските събори имаше патрулни двойки с мотори и пеша, които действително свършиха много работа и бяха като пример за други мотоклубове в страната, които в последствие въведоха този начин на охрана. За първи път бяха въведени гривни на ръката на моториста и лепенка на мотора със един и същ номер което ограничаваше възможността за кражба на мотор от събора както и не допускане на нежелани гости на територията му. Това също послужи за пример в цялата страна.
По време на събора Чочо почти не спа. Вода течеше от челото му, но всичко слава богу мина добре. Отзивите за събора бяха добри. Това повдигна духа на новия клуб.
Сезона вървеше добре. Посетени бяха с мнозинство всички мотосъбори. Емблемата на новия клуб вече стана популярна в България, въпреки, че и преди това старата емблема на Brothers in the wind бе почти същата. Наближаваше есента на 2002 Варненските мотористи не знаеха каква огромна загуба ги очаква.
Вчерта на 30 август бе топла, задушна и лепкава. Както винаги на бара бе пълно с хора. Чочо пиеше обичайното си капучино на неговото място на барплота, в средата до крана за бира. По някое време излезе , качи се на мотора, каза че отива да вечеря и ще се върне скоро. Останаха незавършени разговори. На връщане към бара в района на кино Тракия пешеходец излиза пред мотора му. В опита си да го избегне той го блъска убива го а и сам се блъска в едно дърво и няколко каменни блокчета край пътя и загива на място. Зазвъняха телефони. Никой не можеше да повярва, че това се е случило. Но Големия Човек с Голямото Сърце вече не беше между нас. Над масите в бара тегнеше мълчание...
На другия ден бе погребението. Пристигнаха мотористи от цялата страна. Опелото бе във храма Свети Никола. Улицата бе почерняла от скръб и кожените дрехи на мотористите дошли да изпратят Чочо в последния му път. Имаше хора от цяла българия. Помня, че няколко човека от Райдърс на чело с Димо бандита бяха карали като ненормални часове на ред за да успеят да пристигнат на време за погребението. Бяха изпразнили клубната си каса за да помогнат финансово на овдовялата съпруга на Чочо. Трогателен жест. На мястото на гибелта му със средства на мотоклуба бе поставена паметна плоча, на която всяка година при откриване на сезона и при започване Варненския събор стотици мотористи спират моторите, засипват плочата с цветя и с мълчание, а после и с рев на мотори изказват почитта и уважението си към него. След това живота продължава следвайки своя естествен път.Настъпи нов етап в развитието на мото живота на Варна. Загубата на Чочо бе отразена от БМА като загуба на позициите на Варненци във мотосредите в България. Появиха се апетити към събора на къмпинг Луна. В изявление бе отбелязано, че БМА ще организира морския събор ако не във Варна то в Созопол. Това амбицира Варненци да обединят мотоклубовете във Варна. Но как да стане това никой не знаеше. Една малка, но много дейна група носила някога с гордост веселото име Гъзовете се събра една вечер в моя дом намиращ се тогава на съседната пресечка до мотобара. Всички тъгуваха за загубата на Чочо и искаха в негова памет да продължат делото му и да сбъднат неговата мечтата. Бяха притеснени от опитите за обсебване на варненския събор, та той бе дело на Чочо. Погледнах по-младите си приятели и тихо казах, Чочо искаше да има един клуб във Варна, само един единствен огромен и мощен клуб. Бившите гъзове надигаха омислени халбите с бира и се чудеха как да накарат другите клубове да се обединят в едно цяло. Едно от момчетата на име Петър Каскадиора поклащайки глава каза, бате Сечо, няма как да сбъднем тази мечта на бате Чочо, защото никой няма да се откаже от собствения си клуб. След известно мълчание и няколко чаши бира тишината бе разбутана от гласа на Чефо Шумния, който скочи и каза, Има начин. Никой няма да се отказва от клуба си, а просто клубовете ще се обединят в една варненска асоциация. Това бе добро хрумване имайки пред вид колко бира бяхме изпили, а може би точно бирата имаше най-голяма заслуга. Новата идея се хареса на бившите гъзове и те я прегърнаха като спасителна сламка. Заобсъждаха превъзбудено кое как да стане и как да се казва асоциацията. Накрая бе решено да бъде наречена Обединени Мотоклубове Варна. На другия ден бе свикано общо събрание на всички мотоклубове в града, както и на свободни мотористи и им бе предложена готовата идея която бе посрешната доста възторжено и беше взето решение за обединение на клубовете във Варна, което не включваше загуба на идентичността им. Мотоклубове Братя на вятъра , Уиндфелоус, Диви деца и Номади вече бяха едно цяло като пръсти стиснати в юмрук. Обединени Мотоклубове Варна бе създадена като противостояние на БМА както и да потвърдят , че загубата на Чочо само ги е направила по-силни. Това бе и голямата мечта на Чочо. Жалко ,че се осъществи след смъртта му. Междувременно във Уиндфелоус бе избрано ново ръководство с председател Любо Капитана. Винаги в бара, на мястото на което сядаше Чочо се поставяше чаша капучино. Наистина за един кратък период Варненци бяха заедно.Бара затвърди позициите си на свързващо звено. Беше станал като дом на всички а и нещо като щаб. Там можеха да се научат всички клюки, кой къде е, кой кога ще дойде, къде ще се ходи вечерта, какви мотори се продават и други. Всеки с нова придобивка, било мотор, яке или гадже бързаше да се яви на бара за да се похвали, да чуе одобрение и да почерпи. Но отчасти тези отношения вече бяха се създали и преди официалното учредяване на обединението. То след време така и си остана във въздуха но създадените приятелства не можеха лесно да бъдат загубени и останаха завинаги.
През зимата бара беше място на дълги запивания, започващи още от около пет часа защото се смрачаваше по-рано. Имаше вечери когато навън валеше сняг, духаше вятър, почти всички си сръбваха ром, а изведнъж се дочуваше звук от мотор и както казвахме поредния идиот кандидат за титлата пристигаше премръзнал, но усмихнат и щастлив, че за момента той е най лудия. Всеки новопристигнал удряше най-близко стоящите до вратата по гърба със все сила като се чуваше гръмовно изплющяване и премръзналите кокали биваха наместени. Този обичай бе въведен от Оги Доктора стар и опитен моторист, луд по цялата глава. Чуваше се боботенето на гръмовния глас на Чефо Шумния, Пешо Буталото си смучеше тихо поредната Загорка облегнат на барплота, а в десния ъгъл под един фар се намираше “зала тихи игри”, която представляваше маса застлана със зелена покривка, на която обичайно седеше Елко - шефа на бара - и тихо бъбреше по телефона си заобиколен от картоиграчи. Един от колоритните такива беше Вичо, почти винаги кьоркютюк пиян и винаги почерпен от някого в знак на благоразположение към него. Когато усилвахме музиката на някое хубаво парче от към зала тихи игри се надигаше ропот, но когато на масата се нокаутираха, пускаха най-тъпото парче на Ролинг стонс и ревяха като говеда. Въобще голям кеф. Но който плаща той поръчва музиката. Взаимно се изтърпявахме. Все пак бара си беше нечия собственост и се очакваше ние да се чувстваме там като на гости, па макар и поканени любезно. На мястото на което сядаше Чочо на колоната на барплота бе забучена една негова снимка и на това място почти никой не сядаше. Зад микровълновата фурна обикновено сядаха Вендо и Роската и тихо си бъбреха. В дъното на барплота, до касата, бе мястото на Христина. Можеше да бъде намерена там почти по всяко време, разгънала някакво четиво и сладко подръпваща си цигарка. По някое време пристигаше Шебека, скарваха се и той си отиваше. Понякога в бара пристигаше Мечо и сядаше за дълго пиене на джин с тоник. Винаги в негово присъствие бара се опразваше. Когато беше лято всички бяха навън и само кимаха навътре към новопристигналите и казваха – Мечката е вътре. Зиме в студа това можеше да бъде забелязано по смачканата му Ямаха Миднайт Максим 650 която изглеждаше почти като него захвърлена пред бара а той подпрян на бара с поне една цицина на главата и охлузен като калобран на москвич. Макар особняк и тежък характер в същност той не беше кофти пич - мир на праха му. Но така беше през зимата, а пред нас бе 2003 година с предстоящия събор, който трябваше да покаже на България, а и защо не на Европа какво можем.
Междувременно се организира събиране на помощи за децата от дом Надежда. Премръзнали пред Фестивалния комплекс Чефо Шумния и Пешо Буталато изстрадаха събирането на помощите, а Сечо бягаше от офиса си и им носеше термус с топъл чай и бутилка ром, които те бързо смесваха и поглъщаха в търсене на топлина. Един ден преди Коледа събраните подаръци лакомства и парични средства бяха дарени на децата. Радостта им беше най-голямата награда за тези, които жертваха времето и здравето си за тях.
В най-големия сняг и най-лютата зима представители на Диви деца и Номади с Пежото на Краси се явиха на сбирката на яз. Копринка, за да заявят участието на Варна в мотосъборите през тази година. Участието ни бе потвърдено, а с това започна и трескавата подготовка на събора. Ценеше се мнението на Шопа, който имаше богат опит в организиране на мотосъборите на къмпинг Луна. Той обаче споделяше опита си много неохотно по известни нам причини. Както отбелязах, бара бе нещо като щаб на подготовката за събора и там със специалното разрешение на Елко се провеждаха събранията. Всеки се стремеше със нещо да помогне. Било с идея, било с работа, било с пари, от които имаше голяма нужда. Имаше и люде, които само за идеята, без мисъл за печалба отпускаха средства, за което по късно бяха оплюти от други добри люде.
Реши се да има награда от томболата – мотоциклет. До сега на мото събор в България такава награда не беше давана. Но нямаше много кинти и за целта се реновира мотора на Форито който след лека механична и най вече козметична намеса от страна на Йово, който е добър в аерографията, доби страхотен вид – и Фори доволен и който щеше да спечели мотора също. Каскадьора реши да направи каскада с едно старо жигули като в началото ни се виждаше майтап работа, но в последствие на събора каскадата се получи перфектно, професионално и яко.
Но за този събор ще продължим когато настане време за него. До тогава имаше още време като предстоеше и откриването на сезона, което пък този път бе предвидено в местността Фичоза. За първи път щяхме да открием сезона на Фичоза по инициатива на Диви деца. Аксаковци малко се пообидиха. Стана им криво, че толкова години откриването ставаше в Аксаково но в последствие казаха, където вие там и ние, стиснахме ръце и откриването предстоеше. Денят настана, но беше адски студено. Това не спря никого и около десет часа пред бара се беше събрала достатъчна тумба моторджии готови за купон. Предстоеше традиционната обиколка на града. Сигмаджиите още не бяха изкарали моторите поради студа така, че се наложи сами да отцепваме движението, но се получи по прекрасно и в последсвие използвано от други мотоклубове. Още един малък принос с който да се гордеем. След поклонение на паметната плоча на Чочо отпътувахме към Фичоза. За първи път над колоната се вееше знаме на Уиндфеллоус. Една от забележителностите бе старата тойота Джип на Милко окичена с рога и с гордо развято Българско знаме.
Поканен бе и Отец Любомир, който освети моторите и пожела безавариен мотосезон за всички. Въпреки студа имаше и много гости които се сгряваха постоянно с какво ли не и разхлаждаха с големи количества бира. От поканената рок група потриваха ръце от студ, но все пак геройски издържаха и купона остана в историята.
Наближаваше лятото, а с това и събора на къмпинг Луна. Течеше трескава подготовка.
В един юнски ден, по идея на Каскадьора, Братя на вятъра съвместно с БЧК организира каскада демонстрация пред хотел Черно море, сблъсък между кола и мотоциклет и оказване на първа помощ. Получи се толкова реално, че една жена без малко щеше да припадне и да стане пациент на линейката която участваше в шоуто.
Най-накрая момента на събора настъпи. Към Луна от всички краища на България се стичаха мотори. На портала беше оживено. Влизаха и излизаха мотори и мотористи. Част от пристигащите негодуваха срещу високата цена от 10 лв. За цяла седмица. Тогава това бе най-скъпия събор в България. Всеки искаше да намали разходите по входа за да останат повече парички за ядене и в по-голяма степен за пиене. По алеите, които водеха към поляната, на която бе сцената, бясно профучаваха мотори въпреки забраната за бързо каране. Понякога някой падаше сред куп от прах, искри и смях. Охраната събираше ключовете на непослушните беладжии, а по буйните съветваше и с по някой приятелски шамар.
От няколкото кебапчийници се разнасяше ароматен пушек който се смесваше с миризмата на мастика и салати. Барманите се опитваха да обслужат по-бързо зажаднялата тълпа, която нервно потропваше с крак, стискайки в ръка спестените за събора средства. Реших да отида някъде на по-спокойно място и се отправих към кръчмата, която бе на входа на къмпинга. Там бе по-прохладно, а и имаше поглед към пристигащите мотористи - една много екзотична гледка. Всички пристигаха целите в кожени дрехи с ботуши, ръкавици и каски. (Съвсем скоро щяха да приличат на нещо съвсем друго). Моторите бяха натоварени обилно. Миришеше на горещ асфалт, масло и гуми. Въздуха трептеше около главите на двигателите и около нажежените ауспуси. Схванати от дългия път мадами слизаха и се разкършваха, докато моторджиите плащаха за входа. Седнах след като си поръчах ледена водка и прясно нарязана шопска салата под сянката на чадъра. Отпивах бавно и се отърсвах от напрежението на делника наслаждавайки се на спокойствието, като не знаех, че това е последния от поредицата събори на къмпинг „Луна” и то не само събор, но и първата моторджийска седмица в България. Щяха да останат само хубави спомени…
Скоро спокойствието бе нарушено от многото мотори, които се завръщаха от скоростната отсечка. Вечерта щяхме да разберем кой е победил и какви награди ще бъдат раздадени. И ето вечерта настана. Сцената бе на ниво. За първи път на събор имаше истинска професионална сцена с осветление, всичко както подобава на концерт. За онези дни това беше нещо голямо и невиждано. С нетърпение се очакваше Група Епизод, които още не бяха станали модерни, многото състезания, и най вече тегленето на томболата с голямата награда мотоциклет, който гордо стоеше на сцената в очакване на новия си собственик. Около сцената се беше събрало множество от моторджии със бири в ръка. Току някой срещаше някого, когото не бе виждал отдавна и се раздаваха прегръдки и наздравици. По плажа се скитаха моторджии с бутилка в ръка, някои се къпеха в морето, някои вече спяха кратък сън за да продължат с още по голям хъс напиването. Настана момента за минута мълчание в памет на бащата на варненските мотористи Чочо. Някъде зад тълпата пред сцената някакъв идиот форсираше мотора си. От сцената водещия Чефо Шумния помоли за уважение, но не. Онзи не спираше докато над хората, превъртайки се не прелетя бутилка с бира и като на забавен кадър се заби в главата на досадника.
Наистина вече настана тишина. Паметта на Чочо бе почетена и сред рев на мотори на сцената се качиха група Епизод. Както и да е - събора завърши. Последния събор на къмпинг Луна. На следващото лято наминах носталгично да си припомня хубавите мигове, прекарани в продължение на години там. Всичко бе една строителна площадка, в която даже не ме допуснаха да вляза. Изпуших една-две цигари, въздъхнах и си отидох като даже и не погледнах назад. Всичко беше свършило. Варна нямаше да има своя култов събор, където и да го направеха вече. А място за нас на къмпинг Луна вече нямаше. Трябваше ни ново.
Събора през 2004 година на плажа в Аспарухово бе бледо подобие на съборите на къмпинг Луна. Вече нищо нямаше да бъде както преди. Единствено още година продължи съществуването на мото бара. Въпреки, че беше разширен с подземен етаж къщата в която се намираше беше продадена и в един ден бара осъмна със следната табела на прозореца: Скръбнавест. Този бар затвори. Завърши един етап в мото живота на Варна. Затвори врати един бар, в който мнозина намериха нови приятели, други създадоха семейства, а трети се разведоха. След затварянето неколцина се опитаха да направят нещо като мото-барове, но нещата не потръгнаха. Много пъти, минавайки покрай пустия бар се спирах, запалвах цигара и потъвах в спомени. Понякога и някой друг минаващ се спираше до мене като в последствие се оказваше, че не е минавал случайно, а именно с цел да върне миналото за миг. С когото от старите клиенти и моторджии да се срещнех всеки казваше, че вече няма къде да се видим, къде да поседнем на сладка приказка която отнемеше неусетно цели часове. Хората от махалата ме питаха къде сме изчезнали. А тези хора преди това бяха тръгнали да подават оплаквания срещу нас за шума, който създавахме. Срещаха се малки групи и отделни хора случайно из града и всичко лека по лека заприличваше на периода от преди създаването на бара. Много нови мотористи се появиха, но вече го нямаше обединяващия фактор на бара, който позволяваше на всеки, без да се обърне, само по звука на мотора да познае кой идва. Нямаше го бара в който сядаха един до друг богати рокери, мазни рокери, чаршафи, ендуристи, каращи Симсончета и Балканчета, дори и велосипедисти, хора на различни възрасти, но на един акъл, акъл зает от моторите.
Провеждаха се откривания, „джулаи”, събори, запивания на цирковата площадка, но нищо не можеше да върне миналото, останало във всеки от нас, вдишал от въздуха и потопил се в атмосферата на Бара.
Благодарим за хубавите мигове.
Вярвам, че някога отново мотористите ще имат свое място във Варна, но това трябва да направят сами и заедно. Място, което да е известно по цял свят, защото Варна заслужава това.
*Ех, бате Сечо, бяха хубави и буйни времена. Бара наистина остави отпечатък в сърцата ни. Много радости и много мъка посрешнахме там, но поне можем с гордост да се похвалим, че и ние бяхме там и ние пихме и се веселихме и плакахме с онези хора. Поживяхме си и още ще поживеем за да довършим историята.
Написал по спомени Сергей Василев / Бате Сечо
Дописал по спомени Стефан Коев / Чефо Шумния
