Home → Пътеписи
Пътуваме от години. Казано по-точно - пътуването е в кръвта ни. Не пропускаме сезон без да направим нещо голямо. А как идват идеите? Ето един пример. Преди няколко години в Турция видяхме табела "Сирия". И Николай (съпругът ми) спонтанно възкликна: "Това е истинското място!".
Тогава бях категорична - "Без мен!". Но, ето че отново съм на задната седалка на семейния мотоциклет, а пътят пред нас води към... Сирия. В един момент Николай ми заяви категорично: "Аз тръгвам, ти, ако искаш идвай!". Все още бях непреклонна, но взех да чета, да го видя къде ще ходи. Видях сайтове с пътеписи на хора, пропътували вече маршрута. Трупах информация. И постепенно разбрах, че действителността доста се разминава с личните ми представи. Турция - ясно. Сирия и Йордания са страни, чиито правителства полагат доста усилия да ги направят атрактивни туристически дестинации. В посолствата им в България ми направи изключително впечатление как ни посрещаха, предоставиха ни информация, карти, любопитни факти и полезни съвети. Изпратих мейли В българските посолства в Аман и Дамаск. От Аман не получих отговор, но от посолството ни в Дамаск ми отговориха светкавично и изчерпателно. Служителят, с когото после се запознахме, ни изпрати и личния си телефон и каза непременно да му се обадим. На една от традиционните сбирки на мото клуб "Баджанаците" определихме датата на заминаване и започна приготовление. ПалатКи взехме "за всеки случай", антибактериални кърпички - в промишлени количества, по няколко консерви, пак "за всеки случай" и алкохол - кой колкото му "стискаше" да носи. Тръгнахме. Ще прескоча Турция, тъй като Кападокия - земята на красивите коне, е невероятна и по-нататък ще напишем нещо специално за нея. Преспиваме в Анкара и преминаваме Турско-Сирийската граница при Баб Ел Хава с идея да преспим в Халеб. На излизане от Турция, преди границата ни "нападнаха" разни доброжелатели, които ни убеждаваха да сменим при тях пари, защото това бил единственият ни шанс. Нищо подобно! Всичко е много добре организирано - тук печат, там печат, някоя и друга дребна такса и влизаме на Сирийска земя.
Веднага, срещу няколко долара, ни пое човек, който говореше български и ни помогна за попълването на всички документи, застраховки и т.н. в България, В Сирийското посолство, ни предупредиха, че на влизане в Сирия ще ни поискат документ за транзитно преминаване на МПС. Той може да се извади и там на място, но за много повече пари. Докато мъжете се оправяха с бумагите, нас ни почерпиха с ядки и ни парфюмираха. След всичките проверки, печати и обяснения, някъде към 18 часа влязохме в Сирия. Гледката веднага се промени. Отвсякъде изскачаха всякакви превозни средства, които приличаха по-скоро на панаирджийски въртележки отрупани с реснички, лепенки, свирки, светлини. Тук беше първият ни сблъсък с арабското движение - едно от нещата, за които ни предупредиха да внимаваме. Най-стряскащи бяха маршрутните таксита, които внезапно се врязваха в колоната ни, спираха за секунда, за да се качи или слезе някои почти в движение и рязко продължаваха. Защо ли ми приличат на нашите? Спряхме, за да търсим хотел. Моментално ни наобиколи тълпа. Всички питаха откъде сме, колко време ще останем, какво работим, на колко сме години, колко деца имаме... и така, доколкото им стигаше английският. Тук за първи път усетих невероятното отношение на хората. Всички бяха усмихнати, доброжелателни и не се уморяваха да повтарят "You welcome". Безграничната любезност на арабите и желанието им да помогнат изглеждат подозрителни, дори агресивни. Трябва да преодолееш своята мнителност, да приемеш, че хората не ти мислят лошото и когато повтарят "You welcome", ти наистина си добре дошъл в тази страна. Усещането, че сме желани гости, не ме напусна през цялото време. Хотелът, в които се настанихме, беше сравнително чист. На сутринта видяхме Цитаделата, направихме няколко тигела из известния Халебски сук (закрит пазар), накупихме си от прословутия халебски сапун, а мъжката част от компанията се оборудва с памучни кърпи за глава (хатта). Посетихме и хотел "Барон", в който е отсядал Лорънс Арабски и чиято неплатена сметка седи изложена във витрина. Към обяд, в най-голямата жега тръгнахме за Палмира. Този и следващия ден беше наи-горещо - 42 градуса , придружени от силен парещ вятър. Неприятно е, че по главните пътища има малКо възможности за спиране и почивка. Нашият модел на пътуване - един час път и задължителна почивка, се наруши. Просто нямаше сянка, под която да спрем. Жегата доста ни изтощи, но щом влязохме в истинската пустиня, умората отстъпи място на възхищението от гледката. Чудите се как пустош може да те впечатли?! Докъдето погледът стига е равнина, тук-там хълмчета, всичко покрито с камъни и... нищо друго. Петдесетина километра преди Палмира спряхме край едно село. От местното кафене-спирка-магазин купихме вода, а по-смелите изядоха по една чиния страхотно кисело мляко. Ужасът беше от хигиената на мястото и вида на чинията. Е, важното е да не загребваш съвсем от дъното.
Още на влизане в града, се натъкнахме на много приятно хотелче. Отидохме да попитаме за свободни стаи и се стреснахме от човек, който лежеше неподвижно на диван във фоайето. Оказа се, че просто спи следобедния си сън. Чул шума, той се понадигна, настани ни и се оказа много приятен и гостоприемен. Дори ни направи програма за вечерта, при която да можем да видим максимално от града. Сутринта, след закуска и снимки, поехме към Дамаск.
В представите ми градът винаги е бил сърцето на арабсКия свят. Отново жега и горещ страничен вятър. Решихме да се обадим на човека от посолството, да се настаним и след това да се видим с него, за да получим полезна информация. Когато разбра, че влизаме в града, попита къде сме и след половин час беше при нас. Нямахме лични впечатления от българските посолства по света, а това, което бяхме чували от други хора за тези институции, не ги представяше в много добра светлина. Но ето че има и друга истина. Валери - така се представи нашият дипломат, ни покани В посолството, съдейства ни да си намерим хотел, предложи да приберем моторите в двора на посолството, а вечерта, заедно със съпругата си, ни разведе из стария град и ни препоръча какво да разгледаме. Бяхме му много благодарни. Има човеци и сред дипломатите ни. Но това не се учи В никоя школа. Трябва да ти иде отвътре. Благодарим ти Валери! На Дамаск бяха отделени три нощувки. С какво да започна? Трафикът! Като дейни участници в движението, това е първото, което прави впечатление. Градът е шест милиона души и май всички са в коли. Градски транспорт не видях, а пешеходците или са безсмъртни, или Аллах ги пази. На пръв поглед - невероятен хаос! Но, влизайки В този хаос, виждаш, че има някакъв ред. Почти всички улици са еднопосочни, няма леви завои, на всички по-големи кръстовища стои полицай, който се включва при най-малката необходимост. Огромен трафик, но без задръствания. Движиш се. Малко по-нахално се включваш, махнеш и веднага ти правят път, използваш клаксона навсякъде и се движиш. Но е натоварващо и предпочетохме да ползваме такси. Безбожно евтини са, но трябва да се пазариш. В рамките на централната част на Дамаск стигат до 1-2 $. Кухнята им е невероятна. Въпреки предупрежденията да не ядем зеленчуци, защото във водата, с която ги поливат и мият, имало някаква амеба, ние хапнахме страхотни салати, мезета и манджи, поляти обилно с традиционната напитка "Арак". Ресторантите в стария град са чисти и с добро обслужване. Обилна вечеря за десет човека плюс две бутилки "Арак" излезе В рамките на стотина лева.Нещото, което ме впечатли най-много, беше религиозната толерантност на тези хора. Наред с джамиите съжителстваха перфектно поддържани църкви, предимно православни. Самата Омаядска джамия е чудесен пример за това - вътре в нея има параклис, В който се съхранява главата на Йоан Кръстител. И там заедно се молят и мюсюлмани и християни.
Бяхме ги оставили за третата вечер, тъй като тогава беше православният Великден. Научихме, че може да нощуваме в един от манастирите. Събрахме багажа и потеглихме. Двете селца са на около 20-30 км от Дамаск. Сидная и Маалюляо са православни, с много църкви и манастири. Наоколо има още две-три подобни села с общо към пет хиляди човека, които са съхранили и все още говорят езика на Христос - арамейския. Разгледахме манастира на Света Текла, измихме очите си със светена вода, минахме през прохода, който според легендата се е отворил в скалите, докато е бягала от неверниците. Оказа се, че в различните църкви Христос възкръсва по различно време, но най-впечатляващо беше, че празниКът е съпроводен със заря, пиратки, фойерверки, духов оркестър с брас секция и стрелба с всякакъв вид оръжие. В нашия манастир службата беше в 3 часа сутринта. Някои от нас решиха да поспят, но пропуснаха нещо незабравимо! На сутринта заради нас,"по-религиозните", тръгнахме в 8.30 часа. Посока бе Йордания, с нощувка В Аман. Заредихме с бензин преди границата, където имаше "фри шоп". В него пък - от всичко по много - алкохол, цигари... страшно евтино, а място за допълнителен багаж по моторите - почти никакво. Да ти се скъса сърцето!
Ако ви е харесало екзотичното пътуване до тук, ето и продължението на авантюрата. На границата на Йордания уж никакви проблеми, но си загубихме 2-3 часа. Тук печат, там - такса. На един му взели за нещо десет пари, на друг - двадесет за същото... Ако мине! Все пак влизаме в Хашемитското кралство. Пак същото гостоприемство и отношение. Полицаите на границата продължиха с вече познатото "You welcome!". Решихме да подминем Аман и да спим направо на Вади Рум, в червената йорданска пустиня. Да, ама не! На 100 км преди Вади Рум на една бензиностанция на Николай му прилоша. Успя да подпре мотора и буквално се свлече. Виене на свят, повръщане... А навсякъде наоколо само пустиня. Забелязахме някакво селище с типичните арабски къщи. Хората от бензиностанцията предложиха да извикат линеика. Първо мислехме, че не е нещо сериозно, а и "бърза помощ" насред нищото ни изглеждаше доста имагинерно... Но Николай не се оправяше. Полицаят, не знам от къде и как се появи, извика линейка. Дойдоха след 3 минути! Закараха ни в медицински пункт на около десет минути. Беше си като селска здравна служба. Включиха система, премериха крьвното и предположението беше, че всичко е от преумора и обезводняване. Всички говореха "някакъв" англииски, дори се появи млад лекар, който знаеше руски. Според него Николай имаше възпаление на средното ухо. Трябваше да си почине, да се наспи и с някои лекарства на другия ден бихме могли да продължим. Бяхме меко казано притеснени. Искам да изредя нещата, които хората от този спешен център направиха за нас. Разрешиха на групата да си опъне палатките в двора на поликлиниката, да ползваме санитарен възел, полицаят отиде до вкъщи и се върна с току-що изпечен хляб и минерална вода, за мен и Николай изчистиха и оправиха стая в сградата, която се оказа само център за спешна помощ. На сутринта същият лекар прегледа Николай В местната болница - на около 10 км от центъра. Дотам ни закара един чичо с колата си. Изписаха лекарства от болничната аптека. Накрая ни изпратиха с прегръдки и целувки. Никой за нищо не поиска пари, Включително и за лекарствата. Опитите ни да платим нещо или да оставим пари от благодарност, бяха посрещнати едва ли не с обида, а чичото, който ни закара до болницата, даже предложи да ни даде пари, ако имаме нужда, защото ни чакал много път!... Без думи!
Бяхме планирали двудневен престой и щяхме да си починем. В града се влиза през 20 км проход от червени скали. Самият град е много зелен и жив. Настанихме се в приятен хотел, точно срещу крепостта, превзета от Лорънс Арабски през 1917 г.Искахме да се гмуркаме с акваланг при уникалните корали, но с възпаленото средно ухо на Николай, този план пропадна. Аз се примирих с разходка с лодка с остъклено дъно. Лодкарят ни разходи над кораловия резерват и само можехме да съжаляваме, че не сме във водата. Невероятна красота! Вечеряхме в малко ресторантче, близо до хотела и бяхме посрещани като скъпи гости. Храната в Йордания също е много вкусна, но с алкохола нещата не са както В Сирия. Продава се само безалкохолна бира. На сутринта след втората вечер тръгнахме към Вади Рум и ето че навлязохме в Червената пустиня. Пътувайки по хълмистия път, пред нас се откриваха спиращи дъха гледки. Едно от най-хубавите места, на които сме били. Заради сравнително ранния час, всичко бе обагрено в най-различни нюанси на розово, оранжево и червено. Срещнахме малки стада от свободно разхождащи се диви камили. Спряхме на входа на информационния център и си избрахме преход с камили до изворите на Лорънс Арабски. За разлиа от африканските, тукашните камили са доста хърбавички, но бързи. Нещо като "R-1" на фона на "Goldwing". Мястото е известно с това, че тук Лорънс Арабски е събрал арабските племена, организирал ги е и лично ги повел към Акаба.
след отбивката от магистралата е много приятен. Редяха се истински бедуински палатки, опънати сред суровите каменисти хълмове, гледки със скали и каньони, стада овце и кози, за които човек се чуди какво ядат. Влизаме В Петра и се озъртаме за познатия от толкова снимки каньон. Нищо не подсказва, че е само на 500 м от центъра. Хапваме в ресторант за по 10 евро на човек, на шведска маса с много местни специалитети. Намираме охраняем паркинг и влизаме. Валят предложения на гидове. От сергиите човек може да си купи всичко - шапката,камшика, ботушите, дневника и каквото си поискаш на Индиана Джоунс. Въпреки цялата истерия около входа, не можеш да не ахнеш след края на каньона, когато се открива фасадата на т.нар. съкровищница. Фотоапаратите загряват, батериите на камерата свършиха. На където и да погледнеш ти "увисва ченето", особено при вида на 150- килограмова германка, качена на гърба на хилаво магаренце. На следващия ден продължихме към Керак.
В Сирия бяха гвоздеите в личната програма на Николай. За тези, които са гледали "Небесно царство" с Орландо Блум, това място говори много - забележителен замък от времето на Кръстоносните походи, пропит от история. За 2-3 часа го разгледахме. До Мъртво море ни оставаха някакви си 40-50 км и дружно решихме да спим там. Имахме адрес на някакъв къмпинг, но никой не знаеше за такова място. Въпреки това тръгнахме с мисълта, че все ще намерим къде да опънем палатките. След път през планината с много остри завои и шеметно спускане пред нас блесна мъртво море. За около половин час преодоляхме денивелация от близо 1200 метра. Мъртво море е депресия с ниво - 400 м. Цялата зона е гранична и през километър - два имаше вишки. Осъзнахме, че ще имаме проблем със спането, заради режима в граничната зона, а и просто нямаше къде. След доста лутане видяхме рехава горичка, в която много семейства си правеха пикник. Изчакахме да се стъмни малко и бързо опънахме палатките. В арабския свят пътникът е на особена почит и се надявахме, че няма да ни направят проблем за нощувката на нерегламентирано място. На следващата сутрин решихме да се доберем до морето и дори си бяхме набелязали място с невероятна екстра -малко деренце, от което в морето се вливаше рекичка с топла, сладка минерална вода.
е странно и много интересно изживяване. Няма потъване, стоиш си на повърхността. Направихме задължителните снимки, легнали във водата, четейки нещо и се изкъпахме с минерална вода, дар божи... По мнение на Надя, не трябваше да пропуснем Мадаба - християнско градче, известно с древните мозайки от византийско време. Свикнали да оставяме всичко по моторите, изпитахме първото си разочарование - от чантата изчезнаха радиостанцията и харддискът на камерата. Е, и това го има. След Мадаба ни очакваше Маунт Небо - мястото, от Което Мойсей след 40-годишно скитане е видял Обетованата земя. Река Йордан - кръщелното място на Христос. Добре охранявана зона. Личният транспорт се оставя на голям паркинг с всички туристически атрибути, оттам на малки групи по 10-15 човека под зоркия поглед на екскурзовода ни натовариха на микробусче и към реката, която е на десетина километра. Ето че вече сме почти хаджии и, каталясали от жега, се отправихме за Джераш, който се намира В северната планинска част на Йордания. За разлика от досегашните голи планини, тук беше прохладно и зелено. На следващия ден след разглеждане и пазар, бяхме отново готови за път. Връщахме се обратно в Сирия. Следваше напрегнато минаване през Дамаск (няма околовръстен път) и към манастира Мар Муса, през камениста и хълмиста пустиня, но по перфектен нов път. Манастирът се намира на високо, скалисто място. Пътят стига до стръмна пътека, по която за половин час се стига до комплекса. Багажът се извозва с въжена вагонетка.
е възроден през 80-те години от швейцарски католически свещеник, въпреки че първоначално е било православен храм. Според легендата, египетският крадец Муса се покаял, приел християнството и живял на това място през VIII в, в манастира се отслужват литургии на арабски с елементи и от православната, и от католическата църква, както и от местната християнска "Сириак". Скалите наоколо са с множество пещери за усамотение и молитви. Всеки бе добре дошъл и канен на обща маса за закуска и вечеря.
третият по големина и най-голям средиземноморски град в Сирия. За пореден път се убедихме в гостоприемството на сирийците. Спряхме до представителство на "Hyundai" и помолихме да ни упътят за хотел. Служителят взе двама от нас, спря такси и тръгна да ни търси хотел. След двудневния релакс, в който Николай намери време да отскочи до известната крепост Саладин на 60 км, на 18-я ден от пътуването ни, започна завръщането към България. Тъкмо минахме сирииските проверки и се оказа, че има проблем в турската система. Оказахме се "заключени" на ничията земя за 8 часа. Добре дошли на Балканите. Умората, нарушеният график, застудяването и дъждът си казаха думата и обратното минаване през Турция беше досадно и изнервящо, но ето че след успешно преминаване на Дарданелите, стъпваме на европейска земя. Така след около 7000 км и 21 дни приключи едно пътуване, изпълнено с вкусове, аромати и чудесни изживявания. Спомени за усмихнати хора, които ни показаха как се посрещат гости, как се помага на човек, изпаднал в беда, как се живее в разбирателство с някой, който изповядва различна от твоята религия. Пътуване, което още веднъж доказа, че хората се опознават най-добре не на маса, а на път. Фактът, че се прибрахме всички заедно и след това направихме още няколко пътувания, вече значи много.
