Home → Пътеписи
"А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир!..."
А. Константинов от пътеписа "В българска Швейцария"
В пътуването с мотоциклет из България има непо-малко чар. отколкото вдалечните приключения по света. Не всеки може да открие достатъчно време или пък достатъчно средства за дълго задгранично пътешествие. На някои не им достига смелост, на други подходяща компания. А у нас всичко е къде, къде по-лесно. На всичкото отгоре природата ни е толкова разнообразна, че няма никаква опасност да скучаем, в който и край на страната да се намираме. Е, дупките по пътищата са ни в повече, но и към това се привиква.
Още в първия Moto Club преминахме заедно през живописното Искърско дефиле. Сега, преди разгара на активния мото сезон, го използвахме отново за кратка неделна разходка, но с допълнение - Мездра, Враца и местността Вратцата. Искахме да стигнем и до хижа Пършевица и пещерата Леденика, но нагоре снегът Все още не се беше стопил и ще го оставим за по-нататък и за малко по-различни от нейкид машини. В Дефилето, като цяло, като че ли нищо не се е променило. Същото количество са и дупките. Е, някои са си поразместили местата. Само Искър е далеч по-пълноводен. Тъй като вече познавате пътя, преминаваме го транзит до табелата Черепишки манастир,която сочи отклонението вляво от главния път. До тук сме карали в сухо и слънчево време, затова няколкото сантиметра сняг по оставащите 300 метра определено ни изненадват. Какво се чудим. До вчера беше кучешки студ, а тук склонът е усоен и северен. Пускаме крака подобно на помощните колела на детски велосипед и полека, на първа, слизаме до малкия паркинг зад манастирската порта Друг свят. Поддържаните сгради сякаш ни връщат във възрожденската епоха. Картината е пасторална - снежно бяла мазилка, каменни плочи на покрива, чисто синьо небе, без нито едно облаче. Отзад реката е позабързала нормалния си ритъм, а дворът още е покрит със сняг. Не сме единствените туристи, което показва, че жаждата на българина за пътувания изобщо не е намаляла, колкото и да са скъпи горивата. Но сме единствените с мотоциклети. Засега. Защото хубавото време беше изкарало на пътя доста сродни души. част от които се припичаха край водопадчето на Лакатник. други се връщаха от "Седемте престола", а група ендуристи бяха поели през Миланово към билото на Балкана. Ние обаче сме още в Светата обител и мястото задължава да обърнем поглед към историята.
Черепишкият манастир "Успение Богородично" е основан по време на Втората българска държава и управлението на цар Иван Шишман (1371-1393 г.) Бил е разрушен при нахлуването на османлиите и е възстановен отново през 1660г. Манастирът е храм на християнството и българщината, с дълга, драматична и кървава история. Възникването му е свързано с историята на средновековния "Коритен град", съществувал в близката местност Ритлите. Днес Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение. Той се състои от реставрираните Владишка, Училищна, Приемна, Данаилова и складова сгради, както и Рушидовата къща. Високо над тях е храмът и стълбите към него са стръмни. Наблизо е и сградата, където спят монасите, а до нея се чете: "Любимата тераса на патриарха на българската литература Иван Вазов". Тук той е написал разказа си "Една българка". Приключваме обиколката и отново внимателно, през снега, стигаме до главния път, където завиваме вляво, към Мездра. Сегашното градче помни и по-добри времена. Освен втори по-големина железопътен възел след Горна Оряховица, навремето то беше с много добре развита промишленост. Днес половината от работоспособното население слугува В Испания и Италия, а със спечеленото изхранва останалата половина. Най-нашумяло напоследък беше името на бирената фабрика "Леденика", но и то не бе споменавано с добро. Поради тези причини минаваме транзит и продължаваме в посока Враца. 15-те километра до там са почти магистрала, но със статут на обикновен път и затова имайте едно наум - врачанските катаджии са известни с липсата на чувство за хумор. Спираме за малко на централния площад, над който се е извисила фигурата на Христо Ботев и след това, покрай река Лева, преминаваме през естествената скалиста порта Вратцата. Непосредствено след нея е разклона за сърцето на Врачанския балкан -Леденика и Пършевица, но само след няколко завоя снегът ни отказва и се връщаме до реката.
Отвесните скали на Вратцата са най-високите на Балканския полуостров и са сред най-популярните алпийски обекти в България. Състоят се от Централна стена. Източен и Згориградски масив. По тях са трасирани над 140 алпийски маршрута с различна категория на трудност. Районът наоколо предлага много възможности за спорт и отдих, като велотуризъм, планинско колоездене, делта- и парапланеризъм, както и множество еко пътеки. Ние се размотаваме известно време в подножието на величествените скали и докато гледаме с каква лекота алпинистите набират височина, правим малко снимки за спомен. След това яхаме седлата и по познатия маршрут, през Ботевград, без проблем стигаме в София точно за новините 6 19 часа. Дневният брояч отчита само 256 км, но за началото на сезона е предостатъчно. Все пак, както се казва в една реклама - "Най-хубавото предстои" .
